„Аз определено съм щастливец!“

В поредицата „Ново двайсет“ следващият ни гост е Цветелин Иванов, чиято житейска и състезателна история точно се вписва в идеята на рубриката – да научим повече за предизвикателствата, забавните моменти, паденията (и паданията), изправянето и израстването.

Известен на приятелите си като Цуцо, ветеранът в маунтийн байка Цветелин Иванов е на МТБ сцената повече от 20 години. Отличителен за него е „въздушния“ и атрактивен стил на каране, заради което снимки с негови скокове са печелили международни призове. Основоположник на дисциплината Dirt Jump в България и няма изненада във факта, че неговите скокове през годините се повтарят от новите байкъри в тази дисциплина. Не бива да се подвеждате, Цуцо се изявява в още доста дисциплини освен в Dirt Jump – XC, Dual slalom, Downhill, Enduro, Fourcross и Trial. Интересното за него е, че в началото на изявите си много е обичал да си мери силите с другите, да се състезава. С времето състезателния хъс е изместен от удоволствието от карането на колело и веселото прекарване с приятели.

Повече за Цуцо прочетете по-долу.

Искам да те помоля да се представиш възможно най-подробно и да ни разкажеш повече за себе си. Откога си на две колела, кои бяха най-активните ти състезателни години?

Ще се представя кратичко, защото едва ли е толкова важно… На 39 (навършени) години. Роден в Плевен. От 2001 живея в София. Имам две страхотни дъщери на 6 и 11. Две кила нагоре след изолацията 😉

Относно карането може да съм по-словоохотлив. Първите ми спомени на две колела за съжаление ги нямам. Сигурно е било на около 2 год. (като повечето момчета, де). Но по-сериозно започнах да карам колела след като разбрах, че няма да мога да стана състезател с мотори, което беше първата ми по-сериозна страст. Запалиха ме брат ми (известен като Батко) и Ицака (човекът, който е боядисал 90% от колелата РАМ и 100% от Пулс). Много е готино, че и тримата сме си същите маниаци на тема колела и до днес.

Първото състезание, в което съм участвал беше в Плевен през 1996-та. И беше интересно! На чисто новото трасе за супер крос (с мотори) имаше обявено събитие. Но поради неуредици в разрешителните и разправии с еколози не разрешиха да се карат мотори. Тогава ние с помощта на майка ми и Богдан Николов (председателя на федерацията по мотоциклетизъм) организирахме 4 крос. Формата беше същия като на дисциплината и в наши дни. Нещо, което няма да се случи повече на състезание с колела е, че имахме на разположение певицата Кристина Димитрова, която „забиваше“ между маншовете 😉

В началото (1998-2003/4) много ми се състезаваше. Карах на всичко – XC, Dual slalom, DH. Но то тогава имаше по 2-3 състезания на година. След това реших, че стиловете, в които карам (Trial, Dirt Jump) не са състезателни и спрях със състезанията. Карах само и единствено за кеф. Но пък много, адски много! Докато не се появи Ендурото и се подпалих отново.

Основоположник си на дисциплината Dirt Jump в България; карал си в дисциплините Downhill, Enduro, Trial, 4x, Dirt Jump. Изреждам дисциплините и се опитвам да прогнозирам колко ли колелета си потрошил.:) Всъщност колко и какви велосипеди минаха през ръцете ти в годините?

Не знам колко колела съм имал. Нооо не бих казал, че съм потрошавал колела някога. Когато ние започвахме да караме нямаше части и сме научени да ги пазим и поддържаме. Винаги колелата са ми били като часовник (без да съм някакъв маниак на темата). Но да, много колела съм имал. Всякакви. В момента имам (само) три. По едно за дърт, trial и шосейно. За срамотиите нямам Ендуро. След като приключиха нещата в Пулс ми е някак неестествено да си купя някакво колело. Но вече не се издържа. Ще трябва да се купува.

Като чуеш Ram Bikes с какво асоциираш?

РАМ е вече доста назад във времето. Честно казано рядко се сещам за РАМ. Но покрай РАМ/БАС са минали доста от най-хубавите ми години. И с тях са свързани много страхотни преживявания. Тези години бяха адски романтични! Всички бяхме абсолютни маниаци и бяхме страхотен отбор! Наистина работехме с нагласата, че творим бъдещето на МТБ сцената в България. Състезанията, които организирахме тогава бяха мега готини. Например първите състезания в Сопот. Брутален палатков лагер, зверски купон, адски много чуждестранни участници. Само руснаците, които идваха бяха над 10 човека. Около толкова англичани, французи, италианци, румънци… Беше велико! Много жалко, че не успяхме да задържим този отбор и се разпръснахме, а марката вече почти я няма.

Като дългогодишен състезател и изпълнител на атрактивни скокове с колела няма начин да не си получавал сериозни трамви. Разкажи за някои от тях и в тази връзка – какво ще посъветваш карачите с оглед тяхната безопасност?

Мммм даааа… доста съм страдал. Но не съжалявам.
В по-ранните години много експериментирах. Вярвах, че ако не падам, значи не карам близо до ръба на възможностите (своите и на колелото). И падах. 😉

Шевове не броим, имам няколко счупвания на кости, но най-гадните са две.
На едно от първите ми участия на DH състезание на Витоша през 1998-ма така и не разбрах какво се случи, но след полет от около 4-5 метра и салто във въздуха паднах по гръб върху камък. Е, този камък попадна на около 2 см. от гръбначният ми стълб (за щастие), но счупи 3 ребра, които пробиха белия ми дроб. Първоначално мислех, че съм счупил гръбнак, защото не можех да мръдна и да си поема въздух. Това продължи дооооста дълго. Но в крайна сметка се разминах само с една седмица престой в Пирогов и много болки.

Второто много гадно беше скъсването на предна кръстна връзка на коляното. Тъкмо се бях научил да правя 360 на дърт и при един от десетките неуспешни опити колелото някакси попадна пред коляното ми и при стъпването на земя ме подсече по такъв начин, че крака ми се сгъна на другата страна в коляното. Болката пак беше много силна, но след това операцията и възстановяването отнеха много време. Около година и половина не можех да разчитам на коляното си пълноценно.

Но нека не драматизираме, много рядко се случват подобни падания. Спортът много дава, но все пак и взима (мъничко). Винаги, ама винаги карам с каска. Това би бил и моя съвет към подрастващите. Падал съм поне 5 пъти изцяло на глава. И ако съм бил без каска едва ли щях да съм жив. Обикновено карам и с наколенки. Много рядко с ръкавици или друга протекция, но не отричам ползването на такава!

Участвал си като конструктор и изпълнител на трасета за дърт, спускане и т.н. – направи достояние на читателите ни в кои съоръжения имаш пръст, как станаха факт и как се развиват?

Най-любимото ми място за каране до днес са дъртовете зад София Ленд, които все още се карат и са си готини. Там съм хвърлил най-много работа. Разбира се, не съм ги изкопал сам, а с много любими приятели: Мария, Георги Радев, Агента (Георги Даскалов) и много други са помагали за копането. Всичко е правено на ръка. Без дървета и камъни за основа. Само пръст, копана с лопати години наред!

Степ ъпа в Ловния парк също първоначално беше мое творение, но вече е съвсем различен.

Не без гордост мога да кажа, че на ръка с помощта на много хора бяхме направили първото 4Х трасе по време на втория Байк уикенд над Симеоново, ако не се лъжа 2006/7-ма. Разбира се, от това нищо не е останало.

Дъртовете в Борисова градина (на Колодрума), които бяха първия проект, в който имаше замесен багер. Мега готина локация с огромен потенциал, който за съжаление не успяхме да развием правилно. Все още са там, но не се карат от години, за огромно съжаление.

Пъмп трака в морската градина на Бургас, който направихме заедно с приятеля ми Трифон Бахчеванов. Не съм го виждал от доста време, но вярвам че още се кара.

Наскоро помогнах да направим пъмп трак зад хотел Бялата Лавина в Банско. Невероятно място, където се чувствам като в къщи и винаги си изкарвам страхотно!

С няколко думи – доста пръст съм прехвърлил, все още обичам да копая, но за съжаление няма много кога. А и компанията (за копане) стана все по-трудна за събиране.

Понеже по-горе спомена МТБ сцената – как ти се струват нещата сега, години след началото?

Не мога да дам адекватна оценка, защото съвсем не ходя по събития и състезания колкото преди. Иска ми се да кажа, че е ОК и се развива в положителна насока. Доста събития се организират както от традиционни организатори (изключвам федерацията, която в последните години не съществуваше), така и от малки клубчета и байк ентусиасти.
Моето виждане е, че малко по малко нещата ще отидат към не чак толкова състезателен характер на сцената. Каране на байк парк или ендуро/крос кънтри в планината, но с приятели, бири, кеф и усмивки. Мисля, че по-изявените (надарени, луди и т.н.) индивиди ще намират за по-интересно да снимат клипове, отколкото да тренират целенасочено за стълбичката на победителите.

Много искам да се занимавам с тренировки на деца. Но не за да стават състезатели, а за да имат добра основа да се развиват в избраните от тях стилове, когато се осъзнаят. Това е нещо, което планирах да стартирам още този сезон, но не успях поради куп фактори. Но… ще го направя със сигурност.

Искам да използвам случая да кажа на тези деца и младежи, които тепърва ще усетят сладостта на планинското колоездене – да карат! Каквито колела имат, където могат. Без извинения! Да не чакат някой да им направи пътеките или скоковете, или да им купи най-скъпото колело. Никой не им е длъжен!

Вярвам, че обществото ще преоткрие карането на колело в природата и ще има бум в близко бъдеще. Разбира се, с огромната помощ на Е-байковете, които правят спорта ни достъпен за не чак толкова физически издръжливите. Определено съм оптимист за развитието на МТБ сцената, без това непременно да включва състезателната такава.

Как узря за идеята да направите фабрика за производство на колела Pulse? Винаги се радвам, когато можем да посочим пример за съчетаването на бизнес със страст към любими занимания. Сподели с нашите читатели откъде тръгнахте, през какво минахте, докъде стигнахте? 🙂

Идеята за Pulse се роди на една много дълга маса по време на Великден 2015-та. Ако трябва да бъда честен дори не си бях мечтал за подобно нещо преди това.

Първоначалната идея беше да направим само фабрика, която да асемблира колела за други марки, но поради ред причини решихме, че трябва да започнем с наша марка. Кръстихме марката Пулс, защото тази дума е международна, какъвто искахме да направим бранда, а и фирмата, която застана финансово зад проекта се занимаваше с медицински консумативи и апарати. Нещата се случиха адски бързо. Много работа с огромно желание на супер скромния ни екип от 4-5 човека, но за съжаление точно когато виждахме, че нещата тръгват и предстояха първите по-сериозни поръчки от външни фирми настъпиха някои доста сериозни разногласия между мен и човекът, с когото започнахме тази марка. Последваха няколко опита да намерим друг инвеститор, за да продължим, които поради една или друга причина се провалиха, а в един момент (февруари 2019) аз спрях да бъда част от тази фирма/марка. Как и дали марката ще продължи е решение, в което аз не мога да участвам повече.

Какво е твоето професионално занимание сега?

След като се озовах без работа миналата година имах нужда и си дадох малка почивка. Дадох си сметка, че съм се чувствал най-добре докато имах магазин за велосипеди. Така че реших пак да се върна там, където ми е най-добре и се чувствам 100% на място. При приятелите, между колелата, в планината, на дъртовете. Та… ето ме тук, в новия ми магазин EPIC bikeshop. В момента е 20:34 часа и ако днес си тръгна преди 22:00 ще е рядкост 😉 Но работя с кеф и хъс, така че работата от рано до късно не ми тежи. В магазина предлагаме предимно продукти, които внасяме ние (говоря в множествено число, защото не съм сам в това начинание). И в бъдеще ще разширяваме гамата, а защо не и отново да имаме своя марка колела.

А сега накъде?

Ами сега към къщи! Шегувам се. 😉

Нямам грандиозни планове. Искам да съм в средата на байкърите, която ме зарежда с положителни емоции. Искам да прекарвам повече време в природата, със семейството и приятелите ми. Ще се радвам, ако успеем да развием печеливш бизнес, докато работим хобито си. Вярвам, че всички, които работят това, което обичат са щастливци. Такъв определено съм аз. 😉

Колкото повече общувам и опознавам байкърите, толкова повече се респектирам и ги харесвам. В моите очи това са интересна порода хора. На фона на този определено екстремен спорт и все по-сложните и усъвършенствани машини, които яздят, водени от страстта си към риска, тези хора са по правило френдли настроени, усмихнати, винаги готови за приключения и забавления. Сякаш качвайки се на колелата се превръщат в безстрашни луди глави, откриващи (трудна за разбиране от другите) щура забава в предизвикателството да преминат скоростно и безаварийно през всякакъв терен. И колкото повече кореняци, дропове и камъняци има по трасето – толкова по-голямо удоволствие за тях.

Особено са ми интересни тези, които така и никога не срязват пъпната връв с байковете. Детство, младост, зрялост, създават семейства, отглеждат и възпитават деца, реализират се професионално, създават и развиват бизнес, градят кариери – и всичко това „без да слизат от колелетата“, образно казано.

И да, прав е Цуцо – всички, които работят хобито си са истински щастливци! Дай Боже повече щастливци в нашите редици!