Спускането като кауза

Днешната ми раздумка ще е с двама бургазлии – една млада надежда на колело и неговия треньор, за когото в пълна мяра важи израза „човек с кауза“. Човек, от когото се надявам да научим какво е да преследваш години наред значима цел, да мобилизираш приятели, деца, родители, съмишленици, бизнес и институции, за да подкрепят каузата по всевъзможни начини. Ще разберем как изглежда ежедневие, посветено изцяло на тази кауза и колко всеотдайност е нужна, за да изживееш удовлетворението от постигнатата цел. Стъпка по стъпка, година след година, докато създадеш, укрепиш и наложиш един от най-добре развиващите се клубове по планинско колоездене в България – Shore Invaders.

Байк училище Бургас

Представям ви ги: младежът, на когото възлагаме надежди в планинското спускане Росен Ранков и треньорът, ментор и мотор на всичко, случващо се в клуба Shore Invaders и байк училището в Бургас – Николай Желев.

Росен Ранков

Здравей! Представи ни се и разкажи малко повече за себе си?

Здравейте! Казвам се Росен Ранков, на 12 години съм и съм състезател в отбора на Shore Invaders.

Ти си първият представител на „млада надежда на колело“ в нашата поредица интервюта. Разкажи ни кога започна да се занимаваш по-сериозно с планинско колоездене и кое те привлече в него?

Започнах да се занимавам по-сериозно с този спорт преди 3-4 години. Спортът ме привлече с това, че е интересен, по-различен и най-вече с това, че е екстремен спорт.

Стръмно ли е по пътя към високите постижения в спорта? Сподели как протичат тренировките ти, спазваш ли някакъв режим, тренера юрка ли те много? 🙂

Ами не е лесно, но е интересно. По принцип гледам да карам по-разумно, а не на границите на възможностите ми.

Тренировките протичат като първо правим загряващи спускания и след това треньорът, за да ни мотивира, ни засича времето. Вечер правя физически упражнения и когато имам възможност излизам да карам из града. А, не, не, тренера не ме юрка особено.

Опиши ни какво чувстваш, когато си дал цялата газ на байка по време на състезание. Мислиш ли за класирането?

В такъв момент човек е под влиянието на адреналина и не мисли кой знае колко много. Просто се наслаждавам на момента.

В байк училището имаш не само съотборници, но и конкуренти. Какви са ви отношенията с другите състезатели от клуба, забавлявате ли се и извън трасетата заедно като приятели? Как обичаш да се забавляваш?

Отношенията ми със съотборниците – „конкуренти“ са много добри. Когато сме в някой друг град на състезание вечерта преди състезанието излизаме да караме заедно. Забавлявам се много, когато с баща ми ходим на полигона да карам колата.

Тренировките в байк училището са едно, уроците в училището – друго. Как се справяш с тях? Да знаеш, че очакваме от теб резултати там поне като тези от трасетата!

Явно се справям добре в училище, щом родителите ми не се оплакват от оценките ми.

Всички сме се учили и сме се опитвали да наподобяваме стила на каране на любимците си преди нас. Кои състезатели по планинско колоездене са твоите фаворити?

Моят фаворит извън България е Дани Харт. Много ми харесва стила му на каране.

А фаворитът ми в България е Йоан Нейчев.

За какво мечтаеш?

Аз не съм от хората мечтатели.

Какво би искал да кажеш на други деца, които едва сега започват да карат или тепърва ще открият удоволствието от планинското спускане?

Бих желал да им кажа да не се подценяват и да карат за удоволствие.

А сега накъде си се устремил?

Идва новия сезон и се подготвям за него. Надявам се, че ще е по-добър от стария.

Николай Желев

Представи се и ни разкажи повече за себе си?

Здравейте, казвам се Николай Желев. Тази година навършвам 42 години, състезател съм в най-невероятният спорт, който е възможно да съществува – планинското колоездене, в най-страхотната дисциплина – спускането. Женен, с две деца, на 16 и 8 години.

Завършил съм агрономство, специалност растителна защита.

Създател съм на първото, мисля, Байк Училище в България, където обучавам деца да карат велосипед в планината.

Образованието ми няма абсолютно нищо общо с другото, освен може би любовта към природата.

Имам фирма за производство и изграждане на вентилационни системи.

Спортист, треньор в байк училището, председател на спортен клуб по планинско спускане, бизнесмен, съпруг, баща – пропускам ли нещо? Как успяваш да балансираш между всички тези все важни неща в живота ти без да пренавиеш пружината?

Мисля, че тук ще отговоря много лесно. Човек който работи хобито си всъщност не приема, че работи; не възприема професията си като работа както останалите хора, които очакват с нетърпение да дойде петък и плачат в понеделник сутрин. Всяка сутрин ставам с идеята, че днес отивам да сътворя поредния шедьовър, защото изграждането на една вентилационна система е изкуство.

С нетърпение очаквам неделите, тъй като тогава провеждаме тренировките на байк училището.

Мисля, че семейството ми не страда от липса на внимание, защото те са част от всичко това и сме заедно почти навсякъде. Големият ми син е един от доказалите се състезатели по планинско коолездене, той всъщност ми помага в обучението на групата на малките колоездачи.

Сподели с нас – как започна всичко и как преля в спортен клуб Shore Invaders, в байк училището, в умелото изграждане на едни от най-добрите състезатели по планинско колоездене у нас.

Всичко започна много отдавна, като бързам да споделя, че за мен това е една СБЪДНАТА МЕЧТА. Подобно на сегашните деца и аз като малък много исках да тренирам планинско колоездене, но то все едно не съществуваше в България. У нас тогава имаше колоездачни клубове, но нито един по планинско колоездене. Харесвам колоезденето, но шосейното не е моят начин да изразя себе си. Адмирации, разбира се, за хората, които тогава изграждаха шампиони на страната ни.

И така, обещах си, че един ден аз ще съм от хората, които ще направят всичко възможно да развиват планинското колоездене в България и то да се превърне в спорт, а не просто хоби. И мисля, че успяхме. Успяхме не само благодарение на мен или на други отделни хора, успяхме всички ние, за които това не е само спорт, а страст и СБЪДНАТА МЕЧТА.

През 2012 г. със зрелищна демонстрация на бургаските байкъри на Байк парк Бургас бе дадено официалното начало на байк училище Бургас и спортен клуб Shore invaders, или Крайбрежните нашественици. Днес клубът ни разполага с всички лицензи, вписани сме в Министерството на спорта и сме член на Български Колоездачен Съюз. Развиваме абсолютно легитимна дейност, с право на глас сме в съюза и от нас зависят вземането на важни решения за българското колоездене.

Нека се върна малко назад и да поразкажа за неофициалните дейности на нашествениците.

Като град, известен с плажовете си, някак малко нетипично беше да развиваме планинско колоездене. Но ние сме град, в който байкърите си имаме традиции, всеки четвъртък се събираме на по биричка в местен клуб, обсъждаме наши си, байкърски неща и си водим едни разпалени дискусии. После в събота или неделя си организираме карания извън града в някоя от близките планини, където си имаме страхотни трасета за спускане, крос кънтри и т.н.

Мислил ли си за това как и защо планинското колоездене успя да се превърнe в кауза за теб? Можеше просто да ти остане хоби – в почивни дни да си набавиш доза адреналин, а в останалото време да я караш като „нормален“ човек, нали така?!:)

Добър въпрос, много добър въпрос! Често се питам кои са нормалните хора и дали аз съм от тях. Дали това, което правят болшинството от хората е нормално, дали аз съм ненормален и обратно. Да, мисля че в България все още аз и нашите съмишленици сме възприемани по-скоро като „ненормални“.

Успях да разширя дейността на фирмата си и излязохме от пределите на страната, по-точно във Финландия. Та там установих, че всъщност сме от нормалните, защото видях с очите си как във Финландия деца от 7-годишна възраст до възрастни хора не слизат от велосипедите си, независимо че навън е минус 25 градуса и не е спирало да вали сняг от октомври.

Защо се превърна в кауза ли?

Човек трябва да е отговорен. Ако си добър в нещо, предай го на младите, не бъди егоист. Най-голямата радост за мен беше, когато мой състезател, когото обучавам от дете, на тренировка за едно от състезанията ми каза:

– Ники, ще минеш ли зад мен, че нещо ме бавиш.

Разкажи ни как протича един твой ден, ама от онези дни, когато трябва да огрееш навсякъде.

То май всеки ден е така, веднъж като поднесеш на организма си адреналин, той го иска всеки ден.

Аз не съм от хората, които могат да издържат в някой СПА център, излежавайки се. Почти всеки ден отивам до моя цех с планинския велосипед. По този начин хем преодолявам различни препятствия по пътя, хем се забавлявам, хем поддържам някаква форма. После давам задачи на момчетата, провеждам срещи с клиенти, ходя по огледи на обекти. Понякога ходя на срещите с велосипеда си, стига да е в рамките на града.

Все пак Бургас е един от градовете с най-много велоалеи, освен това нашия клуб бе поканен да предложи откъде да минават и как да бъдат разположени, така че да са от полза на хората.

Между другото карането на колело в града действа доста успокояващо.

Бургас се слави и с първото байк училище в България. Някак естествено приемам, че и в това имаш пръст. Обясни ни как е структурирано това училище, колко деца го посещават, как са организирани „уроците“ в него, къде, кога и по колко време протичат тренировките. Мисля, че ще е интересно да ни разкажеш също как протича един „урок“.

Бургас е един от градовете с най-много спортни клубове в страната, които спортни клубове по един или друг начин са подкрепяни от общината и от кмета на града г-н Д. Николов. Всеки уважаващ себе си клуб трябва да поддържа детско-юношеска школа. Децата са бъдещето на всеки спорт. Няма ли деца – няма бъдещи състезатели, има ли деца – има шанс сред тях да се окажат шампиони.

Ето така се зароди и идеята за Байк Училището, в което към момента има над 30 деца и младежи.

Да, но колко хора биха пуснали децата си с някой в гората и то да карат екстремно велосипед?! Ето затова трябва първо да изградиш доверие, съответно клубът да разполага с всички лицензи и всичко да е официално.

Освен велоалеите, ние си имаме Байк парк в Морската градина, където провеждаме тренировки през лятото през ден от 18:00 ч. Вече девет години там провеждаме и едно емблематично състезание – Дърт Джъмп Бургас.

В неделя ходим на най-високият хълм в Бургас – Шилото, където правим тренировките си в дисциплината спускане. Това е същият хълм, където се провежда DH BURGAS.
Другото ни тренировъчно трасе пък, което ни е предоставено от областният управител г-н В. Чолаков, се намира извън Бургас, в парк Росенец. Там досега състезание не се е провеждало. Не, че не е добро трасе – напротив, просто не е изградена добра транспортна комуникация.

Всяка неделя децата ме чакат в Морската градина, товарим колелата на ремаркето, а състезателите в буса и пътуваме към някое от трасетата.

Освен тренировките на нашите трасета, организираме и байк уикенди в различни градове на страната по покана на местни байкъри и клубове от страната.

Също така всяка година в края на м. август организираме Байк лагер Пещера, където винаги каня по един от шампионите на България да споделят своите умения с децата.

Как стои в твоите очи планинското колоездене у нас днес? А как го виждаш след 10 години?

В последните 10 години успяхме да развием много добре нашия спорт. Мисля, че вече няма човек в България, който да не е виждал изявите ни. Надявам се новите състезатели да запазят този заряд, да запазят духа на нашия спорт и да продължим да го развиваме.

Активно работиш с деца и младежи, запалени по планинското колоездене. Кои са най-важните съвети, които им даваш?

На първо място винаги да помагат, ако някой е изпаднал в беда – дали се е ударил, дали му се е повредил велосипеда, няма значение, отишли сме заедно в планината, позабавлявали сме се заедно, трябва и да се приберем заедно живи и здрави.

Ще споделиш ли с нас някои незабравими за теб случаи – като състезател и като треньор?

Като състезател, никога няма да забравя момента, когато се проведе финалният кръг от световното по 4х на Пампорово. Там имах шанса да се наредя с най-добрите в света на една стартова решетка, а долу група деца, впечатлени от карането ми, искаха да им дам автографи.

А като треньор, всяка тренировка ми е незабравима и ми поднася паметни моменти.

А сега накъде?

Само напред и само нагоре, естествено.

Благодарен съм на двамата за отделеното време и внимание.

Всички сме били свидетели как може да се сгромоляса и най-добрата идея – ако с нея се захванат грешните хора по грешното време на грешното място.

Убеден съм, че близкото бъдеще ще докаже, че днешният ни млад събеседник Росен Ранков се е озовал по правилното време на правилното място при правилните хора и ще чуваме името му все по-често, когато в края на състезанията канят призьорите на почетната стълбица.

Колкото до другият ни събеседник – Ники Желев, очевидно е, че е осъзнал смисъла на фразата „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!“. За хората с кауза казват, че са замесени от друго тесто. Ники и всички останали, които е успял да въвлече, са изпълнени с решимост да довеждат нещата до край, клубът им да открива, подкрепя и изгражда силни състезатели и да увличат все повече последователи на един от най-хубавите и зрелищни спортове.

Искрено му пожелавам да не губи своя нюх да открива млади и необработени таланти, които да се надяваме, ще се превърнат в състезатели с големи имена на нашата, а защо не и на световната байк сцена. Начинание трудно, но и няма как да е иначе предвид поставената висока летва пред клуба и байк училището.

А ние продължаваме нататък.