Да си голям – в пряк и преносен смисъл!

Има хора, които се извисяват в средите си – в прекия и преносен смисъл. Един от тях безспорно е Боби Крумов – новият гост в поредицата ни „Ново двайсет“. Висок почти 2 метра, мотивиран, позитивен, фокусиран в успеха, проявявал завидно постоянство в резултатите от състезанията и наложил се като един от най-опитните и комплексни карачи на МТБ сцената у нас. За дългите години активно спортуване, за невидимите огромни усилия за изграждане на устойчива психика, за професионалните и за страничните занимания – за всичко това очакваме да научим повече лично от него в това интервю.

Представи се възможно най-подробно и ни разкажи повече за себе си.

Казвам се Боби Крумов. На 27 години съм, родом от град Плевен, но като повечето млади хора, които искат да се развиват, от известно време живея в София. Карам колело откакто се помня и това е единствения спорт, който продължавам да практикувам със страст и невъобразимо желание. Към настоящия момент съм „върнал доста газта“ по ред причини, но най-основната е тази, че си избрах професия, която изисква желанието и страстта, която влагах в колоезденето и просто трябваше да избера едното направление.

Внеси повече яснота в интересните ти житейски завои от борбата в класически стил към колоезденето 🙂

Когато трябваше да избирам гимназия в Плевен, родителите ми ме насочиха към Спортното училище, тъй като там щях да получа шанс да уча и спортувам редовно. Тогава трябваше да избера спорт и тъй като по това време нямаше колоездене, избрах класическа борба, понеже в семейството вече имаме един борец – брат ми, и той щеше да ми помага с тренировките. Не след дълго разбрах, че борбата е хубав спорт, но просто не е за мен, карането на колело ме влечеше много повече и след девети клас ходех в залата просто, за да поддържам форма и не участвах в състезания.

Карал си в дисциплините спускане, 4Х, ендуро, кроскънтри, пропускам ли някоя? Имаш ли си любима дисциплина и защо? А любими трасета?

Мисля, че съм преминал през всички дисциплини, като от всяка една имам прекрасни спомени. Определено спускането е дисциплината, която ми е най-любима, като веднага след него се нарежда и Ендурото.

Разбира се, всяка една дисциплина в планинското колоездене има своя чар и положителен заряд, аз обаче определено предпочитам тези, които са свързани с по-високи скорости и по-голям риск.

А дали имам любими трасета – по-скоро имам любими елементи от всяко трасе в България. Например, много харесвам корените на трасетата в Боровец. Преминаването им с висока скорост изисква много прецизност и умения от страна на карача. В Пампорово и Чепеларе пък обичам разнообразието от естествени елементи в комбинация с изкуствено построените такива, преодоляването им също изисква много опит и увереност.

В Златица, Петрич, Самоков, Варна и някои други градове в България също има трасета, които съм карал и са ми правили приятно впечатление, което разбира се ме кара да ги посетя отново.

Разкажи ни за достиженията си в колоезденето, безспорно ти се утвърди като един от най-добрите спускачи на родната МТБ сцена, при това с впечатляваща стабилност в резултатите.Кое свое спортно достижение цениш най-високо и защо?

През голяма част от времето, когато се състезавах в спускането имах един основен проблем – размера на колелото ми. По това време в България нямаше по-голям размер колело от размер „М“, което беше проблем, защото след 8-ми клас започнах да израствам значително и колелото започна да ми става малко. Дълго време се налагаше да се състезавам с неподходящ размер рамка преди да сменя отбора от Ram Bikes и да отида в новоформираният по онова време – True Riders, където отидох по две основни причини. Първата беше, че щях да продължа да мога да карам със съотборниците си от предишния отбор и втората – за да карам съвсем друго колело с опция за размер подходящ за моята височина. Точно в този период резултатите ми бяха наистина постоянни и през целия сезон нямах по-лошо представяне от 3-то място. Спомням си, че тогава майката на сегашния шампион на България, наричаше мен, Стиви и Росен – „Светата троица“ заради това, че винаги тримата бяхме на стълбичката, просто си сменяхме позициите. Разбира се, тогава беше периодът, в който вече бях тренирал здраво, а програмата ми в университета ми позволяваше да продължавам да го правя, също така преместването ми от Плевен в София съвпадна с този етап и всички тези обстоятелства в комбинация създадоха предпоставка за едно солидно и устойчиво представяне пред целия състезателен сезон.

Безспорно най-ценното спортно постижение за мен беше когато станах шампион на България в дисциплината – 4Х. Тогава целият ми живот беше насочен към подготовката ми за състезанията. Тренирах по два пъти на ден – сутрин беше бягането, а след обяд – тежести и спринтове с колелото срещу треньора на стадиона. Общата физическа подготовка беше на много високо ниво, защото знаех, че по това време в малък град като Плевен, където няма много трасета и условия за каране, трябваше да компенсирам с други качества и смятам, че с треньора намерихме най-добрата рецепта за това. Спомням си, че по време на състезателния уикенд всичко беше разписано и преговорено предварително – колко вода трябва да пия, кога трябва да ставам и да си лягам, с какво и колко трябва да се храня, как и кога да взимам хранителните добавки и как трябва да провеждам тренировъчните карания. Отделяхме голямо внимание на тактиката – да не хвърлям всички сили в първите рънове, тъй като трябваше да разпределя силите си, за да мога да съм по-свеж за финалите.

Разкажи ни и за настоящата ти професионална реализация като кинезитерапевт. Изборът ти на професия сякаш се явява логично продължение на спортното училище, страстта ти към колоезденето, неизбежния хранителен и тренировъчен режим, рехабилитация и възстановяване. Интересно е и как съвместяваш активното спортуване с работата си?

Настоящата ми професия е един избор, който направих малко преди да завърша гимназия основно поради факта, че чрез него отново под една или друга форма ще имам допирни точни със спорта. След Спортното училище, съвсем закономерно предпочетох да продължа образованието си в Националната спортна академия, където се оказа и едно от най-добрите места за изучаване на кинезитерапия. Мечтаех за работа със спортисти точно толкова или дори по-мотивирани от мен, когато се състезавах и подготвях за моя спорт. Уви, останах разочарован, когато се сблъсках с действителността, тъй като голяма част от нещата не се случваха така, както аз съм правил или си представях, че трябва да се случат. Въпреки всичко съм изключително щастлив и доволен от възможностите, които имах до момента. Работата с националните ни състезатели ме научи да бъда много внимателен и търпелив към тях. Трябваше дори да загърбя ненавистта си към спортовете с една топка (баскетбол, футбол, волейбол и т.н.), защото именно с представители на тези спортове ми се налага да работя най-често.

Съвместяването на активното участие на състезания, редовните целенасочени тренировки в комбинация с карането и професията – физиотерапевт е много трудна задача. Разбрах го още във втори курс и с всяка година в университета, напредвайки в образованието си разбирах, че е време да върна газта на колелата и да отделям повече от времето си в подготовката си да бъда по-добър специалист. Разбира се, това не стана веднага, беше ми нужно много време, но след 4-5 години разбрах, че емоциите и доказването покрай състезанията никога няма да могат да бъдат заменени, просто ще трябва да намеря ново поприще, в което да се доказвам и състезавам със себе си и останалите специалисти. По този начин успях да надвия носталгията по всекидневното каране и редовното
участие на състезанията.

Към настоящия момент опитвам да съчетавам спорта заедно с практикуването на своята професия. Тренирам спорадично във фитнес, карам колело средно през седмица, когато имам повече свободно време, опитвам да помагам за развитието на нашия спорт и да подпомагам младите състезатели, така че да получат това, което на мен ми липсваше, когато бях подрастващ.

Тук също направи завой в практикуването – от по-общ към спортен физиотерапевт. Кое продиктува твоето решение да предпочетеш работата с атлети? Намираш ли промяна в отношението на лекари и треньори към вашата професия?

В интерес на истината към настоящия момент съм повече общопрактикуващ, отколкото спортен физиотерапевт, просто защото ограничавайки се в работата само с атлети няма да бъде достатъчно подготвен и опитен в работата си като физиотерапевт. В различните спортове са характерни конкретни оплаквания и травми, с които трябва да се справят терапевтите, като по този начин те са добре подготвени, но основно към оплакванията, с които работят и така се самоограничават. Това е нещо, за което ми трябваше време да осъзная, но в момента, в който го направих, започнах активно да работя с възможно най-различни състояния и оплаквания на пациентите.

Колкото до работата ми със спортистите – това винаги е било моята мечта. Просто след като навлязох в професията разбрах, че нещата не винаги са толкова хубави, колкото изглеждат. Поради тази причина, реших, че е добре да се науча да комбинирам нещата, вместо да специализирам конкретно направление. Въпреки това, много хора ме припознават като терапевт, който работи само с атлети, което в известна степен е хубаво, защото ми дава шанс все пак да работя със спортисти и по този начин да продължавам да сбъдвам мечтата си!

По отношение на работата ми с лекари и треньори мога да кажа, че през последните години има сериозна промяна в положителна посока. Треньорите са много по-информирани за възможностите на физиотерапевтите, вече не се търсят просто масажисти за състезателите, а специалисти, които да могат да участват в целия тренировъчен и състезателен процес, които да могат да предоставят на треньорите оценка за състоянието и възможностите на спортистите, когато имат травма или просто оплакване. Лекарите също разчитат много на мнението на физиотерапевтите и по този начин работата в отборния щаб е много по-ефективна и професионална.

Не мога да подмина един въпрос, който вълнува не само мен – какво стана с чудесната ви идея за изграждане на ВМХ трасе в родния ти град Плевен? В края на миналата година новината за изграждането на първото ВМХ трасе в България развълнува цялата ни общност. Как стоят нещата по-малко от година след обещаващия старт?

Това е една кауза, която приех присърце, след като осъзнах, че българския народ е много добър в индивидуалните начинания и не чак толкова в колективните. Винаги давам за пример мраморните плочи в ректората на Национална Спортна Академия, където са изобразени олимпийските ни шампиони през последните десетилетия. Там ясно се откроява липсата на отборни спортове. Точно поради тази причина смятам, че развитието на състезателния БМХ като олимпийски спорт, трябва да бъде приоритет в България.

Колкото до Плевен и развитието на нещата там, бих казал, че успяхме да постигнем не малко с убеждаването на кмета и общинските съветници, че този спорт трябва да започне да се развива на територията на страната и един малък град със славна спортна история, който през последните 20 години не прави особено много за развитието на спортната инфраструктура, само може да спечели с подпомагането на подобен проект.

Към настоящия момент имаме терен, който е в границите на града, за да е по-лесно посещението на трасето и ни остава да доставим още 2-3 хиляди кубически метра земна маса, за да подравним площадка, за да може да е готова за същинските строителни дейности по трасето.

За съжаление не липсват спънки и недоброжелателни хора, които предизвикаха проверка от страна на общината за нерегламентирано изсипване на строителни отпадъци, след което кметът разпореди да преустановим дейностите по насипването на земните маси и подравняването за период до получаване на финансирането, след което получихме неговото уверение, че ще може да продължим.

С какво си обясняваш този обрат в решението на общината на града ви? Мислиш ли, че МТБ общността ни може да повлияе на общината в Плевен, за да не потъне безславно тази страхотна идея?

Донякъде разбирам решението на хората от общината, въпреки че Плевен е известен с недоброто си управление и аз успях да се убедя в това, защото на срещата, в която ни съобщиха, че трябва да преустановим дейностите по подравняването на терена, не получихме никакви препоръки как да процедираме, а напротив, бяха ни наложени само рестрикции и ограничения. Поради някаква причина, общинските служители не приветстват подобни проекти, не опитват да помогнат на хората, които работят по тях, а всячески ги спъват и ограничават до момента, в който самите хора се откажат от идеята или я реализират на друго място.

Въпреки трудностите съм абсолютно категоричен, че ще дам всичко от себе си, за да осъществим проекта. Сега предстои да входираме цялата документация за кандидатстване за финансиране към Министерството на младежта и спорта, където ще се реши дали ще получим официално държавно финансиране. В документацията ще фигурира одобрението и желанието на голяма част от клубовете по колоездене регистрирани във федерацията по колоездене, това ни дава още по-голяма увереност, както пред община Плевен, така и пред държавните институции. Уверен съм, че цялото колоездачно съсловие подкрепя изграждането на състезателно БМХ трасе в Плевен, тъй като това ще даде възможност и на други общини, а защо не и на столицата да започнат да развиват този спорт.

Съвсем скоро ще разберем дали държавата иска да подкрепи развитието на един нов Олимпийски спорт в България.

Дълго време планинското колоездене незаслужено стоеше в сянката на спортното разнообразие в страната ни. Бавно и не толкова видимо нещата започват да се променят – все повече деца и младежи започват да практикуват този така вълнуващ, атрактивен и екстремен спорт, изграждат се и се поддържат все повече трасета за практикуването му, наши състезатели по планинско колоездене се налагат на международната сцена. Българският маунтинбайк има серии и ранклисти, а организираните състезания са толкова, че ако решиш да посетиш всички, ще останеш без свободен уикенд. Проблемът е, че това почти изцяло се дължи само на гол ентусиазъм!
Като всеки спорт и този има нужда от подкрепа: от държавата, от местните общини, от бизнеса. И ако от неизкушените от спорта хора не можем да очакваме съдействие и дори преглъщаме враждебното им на моменти отношение към младежите на колела, то незачитането и неглижирането от страна на институциите на нуждите на все по-масовия спорт сред младите хора е крайно неприемливо.

Ако местните общини в различни градове в страната не подкрепят инициативите на младите си хора за обособяване на места за спортуване, те не само препятстват развитието на местния спорт, но и дават особено зловреден знак на младите хора. Надявам се, че ще чуваме все по-малко за такива объркващи решения като това на общината в Плевен!

Надявам се и че инициаторите за БМХ трасето в Плевен около Боби Крумов няма да се откажат и ще продължат да търсят начини да осъществят чудесната си идея да изградят това трасе, което ще привлича карачи от цялата страна.

Успех, момчета! Дръжте здраво кормилото на колелото на живота, колоезденето ни е научило на нещо много важно – да не се отказваме! Щом има смислена идея за БМХ трасе – ще се намерят и помагачи!