Спускането като близост

Днес ще ви представя мои съграждани, самоковци, баща и дъщеря Гончеви. Тайфунът с нежното име Виктория Гончева, топ състезател по планинско колоездене в дисциплината спускане и Георги Гончев – спортна легенда в ски алпийски дисциплини и мотоциклетизъм. Двама атлети, които знаят какво е страст към спорта, какво е да стискаш зъби от болка при контузии, какво е да работиш за победа, какво е да усещаш рамо – в прекия и преносен смисъл на тази дума.

Нека прочетем какво споделят с нас.

Виктория Гончева

Представи се и ни разкажи малко повече за себе си и спортните си успехи?

Който чете тази статия предполагам вече знае поне как се казвам. Но все пак – името ми е Вики Гончева, от София съм, но от 4 години вече живея и уча в Самоков. Не се състезавам от много време – само 3 години, но съм двукратна национална шампионка по планинско колоездене в дисциплината спускане и два пъти съм печелила Българските колоездачни серии в същата дисциплина. Имам подиум на европейска IXS купа, а в изминалия сезон се състезавах и на няколко Световни купи. Това са най-големите “highlights” в спортната ми кариера, но зад тях се крият много усилия и труд.

Кога разбра, че планинското колоездене в дисциплината спускане е „твоят“ спорт? Разкажи ни как започна всичко при теб?

Честно казано никога не съм си се представяла като спортист, но винаги съм обичала високите скорости – това е нещо, което съм взела от баща ми. Когато се преместих в Самоков всичките ми приятели караха колела, дори и момичетата. Постепенно започна да ми харесва все повече и повече, докато не се превърна в неразделна част от моя живот. И така… купих си колело, след това си купих още едно и накрая ОЩЕ едно, с което започнах да се състезавам.

Спортът е екстремен и женското присъствие в него не е масово. Как родителите ти приеха твоя избор? А как мъжете в този спорт възприемат жените-спускачи, в частност теб?

Родителите ми в началото го приемаха като една голяяяяяяяяяяяма шега. “Как така? Ама ти си момиче? Това не е ли трудно? Ъъъъ… ти наистина ли искаш да се състезаваш? Сигурни сме, че това колело няма да го караш!” – бяха само част от реакциите. Все пак накрая осъзнаха, че не се шегувах, купиха ми колело и от този момент не са спирали да ме подкрепят.
Относно мъжете, предполагам, че имат доста голям респект, не само към мен, но и към останалите момичета.

Ще споделиш ли с нашите читатели как поддържаш форма и как се готвиш за състезателния сезон?

Най-много ми помагат кондиционните тренировки в залата на Functional physique с Валери Ставрев. През “off season”-a целим главно да повишим максимално силата ми, а по време на състезателния сезон просто я поддържаме, за да не се преуморявам. Освен това каранията с целия отбор ми помагат страшно много. Всеки, който иска да вдигне скоростта си на каране, или просто да подобри своята техника, трябва да мери сили с по-бързи и технични карачи от него. Когато баща ми не е прекалено зает с работа и други ангажименти, обичам да излизаме с него на любимите ми трасета. Тогава разделяме трасето на участъци – аз карам, той гледа, коригира, после повтарям. И така, докато нещата не станат перфектни, чисти и донякъде заучени.

Случваха ти се падания и нелеки трамви. Възхитително е колко бързо, с каква воля и желание се завръщаше бързо на трасетата. Кое те мотивира толкова?

След операцията на рамото ми в началото на 2018 г. знаех, че нещата просто няма как да бъдат същите. Движението на ставата ми до ден днешен е ограничено, а сила в тази зона трупам изключително бавно и трудно, защото последваха още няколко контузии. Но също така знаех, че сезонът няма да е лек, най-малкото заради плановете, които имах и бях решена и готова да жертвам всичко. Всеки се състезава с някаква цел, аз винаги съм мечтала да карам на Световни купи – за мое щастие това вече е реалност. И именно, за да мога да сбъдна това, аз рискувах.

“Завръщанията” ми са плод на доста голям труд и воля, не отричам, НО ако до мен не бяха спортните лекари и рехабилитатори от EuroVita, вероятно въобще нямаше да ме видите по трасетата. Благодарна съм на този екип, че направиха дори и невъзможното, за да се състезавам и уважиха единственото ми желание – ПРОСТО ДА КАРАМ. Научиха ме, че може да паднеш 7 пъти, но трябва да се изправиш 8. Ето това си повтарях, следвайки целите си.

Разкажи ни малко повече с какво се занимаваш извън трасетата за спускания и тренировките? Как обичаш да разтоварваш и да се забавляваш? Всъщност – остава ли ти време? 🙂

Време има, стига да има желание. Аз съм перфекционист и обичам всичко да се движи по план. За съжаление винаги си пренатоварвам графика и често има отклонения от него. И все пак – през седмицата работя, тренирам и се подготвям за кандидатстване в университет. В момента съм 12 клас, но държах приравнителни изпити и в момента практически съм завършила. А през уикенда обичам да прекарвам почти цялото си време с приятели или да разпускам навън, както всеки нормален тийнейджър, било то с колело, било то на разходка. Така успявам доста добре да балансирам учене, тренировки, работа и най-важното – забавления.

Като активен участник в приключението планинско спускане имаш поглед върху условията за развитието му у нас и в чужбина. Каква е твоята преценка за състоянието на този спорт сега у нас? А как го виждаш след 10 години?

В страната ни започват да се развиват много големи млади надежди, които смятам, че ще станат силна конкуренция, не само тук, но и по цял свят. С вдигането на нивото, по-добрите класирания и популяризирането на този спорт се надявам повече спонсори да бъдат привлечени, а също така да се изградят и по-трудни трасета, за да може нивото непрестанно да се вдига. За съжаление, нашата федерация, ако мога изобщо така да я нарека, само ни дърпа назад. Надявам се в скоро време проблемите в нея бавно да започнат да се разрешават, да се смени ръководството и ограбването й да СПРЕ. Дори нещата да се оправят, нашата мила страна не предлага достатъчно добри условия и силно препоръчвам на младите да бягат по чужбина, колкото и да е тъжно това, за да може след 10 години, когато си пусна световното по RedBull TV да видя имената на български карачи и да гледам техните спускания. А тогава “дереджето” в България ще си е все същото – ЗАБАТАЧЕНО, наречете ме песимист!

Вашето семейство изцяло се вписва в представата за „спортно семейство“. Майка скиорка, баща скиор и моторист, дъщерята – планински колоездач в дисциплината спускане. В града ни сте известни не само като спортно, но и като много сплотено семейство. Какво означава за теб подкрепата на семейството ти?

За мен тази подкрепа означава наистина всичко. Родителите ми са основен “спонсор” на всяко едно мое начинание и съм огромна късметлийка, че те имат възможност изобщо да ми осигурят всичко необходимо. Баща ми – винаги до мен на старта, майка ми – винаги на финала. И двамата – неотменна част от моя живот. Относно “спортното” семейство… любимото ни занимание заедно е филмов маратон и почивка пред телевизора в неделен ден ха-ха. Е, все пак спортуваме заедно – ходим на ски, дълги разходки, а с тате лятото правим преходи из планината (тях мама хич не ги обича!). За съжаление напоследък не ми остава много време за семейството ми, защото доста пътувам и работя, но се надявам лятото да прекарваме повече време заедно.

Разкажи ни как протече най-трудното ти по твоята лична преценка състезание.

Спомням си Pamporovo Bike Fest 2018 много ясно. Условията не бяха никак леки – дъжд, порой, кал… Аз бях със счупена китка и до последно се чудех дали изобщо трябваше да се състезавам. Физическа болка, психически срив, предполагам разбирате колко съм се състезавала, след като нямах дори желание. На старта просто си мислех, че ако успея да сляза без да си счупя още една кост ще съм най-големия герой. А когато финиширах и видях разликата във времената, просто ми идваше да се самоубия – 0,7 секунди ме деляха от първото място. Тогава си казах, че никога повече няма да се отказвам, независимо колко трудни са обстоятелствата.

А сега накъде?

Аз хубаво досега говорех как не трябва да се отказваме бла, бла… Но мисля, че е време да приключа с този спорт, или поне тази дисциплина. Жертвах много неща, най-вече здравето ми. Друга причина за това решение е, че просто ме е страх от още контузии, които са неизбежни. В момента имам нужда от малко почивка и ооооще малко рехабилитация. Искам да получа добро образование, а защо не и собствен бизнес след това. Спортът няма как да ме храни и затова на този етап той остава като едно хоби и забавление, без което няма как да живея.

Георги Гончев

Представи се и ни разкажи малко повече за себе си – от времето на активния спортен живот и от днес?

Казвам се Георги Гончев – баща съм на Виктория Гончева. Завършил съм спортно училище – със ски алпийски дисциплини, като през лятото участвах и на състезания по мотокрос. Детството и юношеските ми години преминаха по лагери, пътувания и по състезания почти целогодишно. Зимата със ските, лятото с мотора.

Понастоящем продължавам с тези спортове, но не като състезател. Предимно участвам в организацията и подготовката на трасета за ски и мотокрос състезания от най-висок ранг. Дори в момента ме намирате в Банско, където подготвяме пистите за световната купа по ски.

Как приехте в семейството решението на Виктория да се състезава в такава екстремна дисциплина като спускането?

Решението на Вики да се занимава с екстремен спорт лично мен не ме изненада, защото все пак е моя кръв. „Изненадана“ беше само майка й след първото й състезание, защото не беше наясно какво представлява този спорт и дисциплината спускане. За малко не получи инфаркт, след като Вики падна и си извади рамото. Аз лично го приех доста трезво, защото бях наясно с рисковете в този спорт, който е много близък до мотокроса.

Какво е да си родител на такова даровито дете?

На този въпрос бих отговорил кратко и ясно – гордост. Въпреки че в някои моменти ми се е искало да е съвсем обикновено дете, което ще излъжа с тротинетка за 50 лева и няма да ми се налага да давам десетки хиляди левове за състезателни колела. Да си родител на шампион или на даровито дете е нещо изключително. Това не може да се обясни с думи, а трябва да се изживее, дай боже всекиму!

Знам, че подкрепяте Виктория безусловно. Какво включва тази подкрепа и само на родителска обич ли се дължи разбирането и стабилния гръб, който й осигурявате?

Подкрепата ни (моята и на съпругата ми) към Вики наистина е неограничена и безусловна. Тя е във всеки един аспект без изключение. Когато се състезавах, аз нямах подкрепа от родителите ми, защото те не са спортни натури и се борех сам. За това си дадох дума, че ако един ден имам дете и то иска да се занимава със спорт, ще направя така, че да не му липсва абсолютно нищо.

Вие сте спортно семейство. Какво обичате да правите заедно и свързано ли е непременно със спортуване?

Наистина и двамата с майка ѝ сме бивши спортисти, но мисля че не спортуването е любимото нещо което обичаме да правим, когато сме заедно. По-скоро обожаваме да пътуваме някъде извън България, най-често из Алпите.

Самият ти си спортна легенда от близкото минало. Знаеш кои са важните неща, за да се развива успешно един спорт у нас. Как преценяваш условията за развитие на планинското колоездене у нас, особено в дисциплината на Вики? Кои според теб са слабите звена в този спорт?

Спортна легенда е прекалено. Аз съм просто човек, който живее със спорта. Колкото и да звучи налудничаво в условията на пазарна икономика, спортът е вид бизнес. Всичко свързано с него също струва пари. А държава без почти никаква икономика, каквато е нашата, няма от къде да ги намери. Затова имаме детски школи,  където всичко е по-евтино и самите родители могат да платят, отчасти юношески, където все още някои родители вярват, че детето им ще влезе в големия спорт и продължават да наливат пари в това им начинание. Но когато става въпрос за жени и мъже (с много малки изключения), където наистина трябват пари, за да могат те да влязат в големия спорт – няма откъде да се намерят средства. А в България все още няма адекватен и действащ закон за спонсорство.

Планинското колоездене е доста млад спорт в България, който се развива с изключително бързи темпове до момента, но липсата на квалифицирани кадри като треньори и хора, които да знаят как да направят трасета, ще забави темповете оттук нататък. Това са най-слабите звена в този спорт. Не липсват хора ентусиасти, които се борят и правят опити, но все пак мисля, че сме доста далеч от световното ниво. Естествено, не искам да обидя никого и уважавам труда на всеки един, който се занимава с планинско колоездене.

Разкажи ни повече за Виктория от гледната точка на бащата. За тревогите, за надеждите, за подкрепата, какъв човек е тя в очите ви като родители.

Вики е вече една прекрасна млада дама, целеустремена, борбена, трудолюбива и преследва целите си до краен предел. Малко странно за младо момиче, но тя се увлича по повечето екстремни спортове и ако не си вземе дневната доза адреналин – вкъщи става страшно. Друго увлечение е хобито й да рисува, и то доста добре. Не бих могъл да я определя с няколко думи, защото по принцип е доста сложен характер, изграждащ една много интересна личност.

Доскоро активен спортист по ски алпийски дисциплини и моторист, сега член на Управителния съвет на мото клуб Ридо – Самоков и активен лицензиран съдия по ски към Българската федерация по ски, огромен ангажимент към спортните изяви на Виктория – май няма такова понятие като „бивш“ спортист? С какво още засищаш глада си за спорт?

Старая се активно да участвам в организацията на състезания, тъй като годините и здравословното ми състояние не позволяват да продължавам да се състезавам. Преди около седем години претърпях падане с мотоциклет, естествено на пистата, и се наложи операция на белия ми дроб. В момента съм малко по-мирен, но скоро смятам отново да се пробвам при ветераните.

Като баща и спортист кои са най-важните съвети, които даваш на Виктория в спортните ѝ изяви?

Най-важният съвет, който й давам е, по време на състезание никога да не преминава границата на възможностите си. Граничната линия е изключително тънка и пресичането на тази линия при екстремните спортове води до много неприятни и болезнени инциденти. Също така й напомням, че в едно състезание победител е само един, а втория е само първият от губещите!

А сега накъде?

Интересен въпрос, на който мисля че само Вики може да даде отговор. Аз стоя зад нея и ще я подкрепям във всяко начинание, стига да е в рамките на закона.

Благодаря на Виктория Гончева и Георги Гончев за споделеното с нас 😉

Едно от нещата извън спусканията по трасетата, които правят даунхила толкова привлекателен спорт е усещането за близост. Усещането, че си част от едно семейство, в което всички споделят обща страст, царува разбирателство, чувстваш се сред приятели на уютно място, като в околоплодни води. Сред хора, които не само разбират и одобряват избора ти, но и споделят пристрастията ти.

Не се ли нуждаем точно от това всички ние?! Да се чувстваме разбрани, да бъдем подкрепяни от семейство, приятели и съмишленици, с които да споделяме собствените си предизвикателства, да ни помагат да устояваме и да се развиваме.

Точно това се случва в задружните семейства – взаимна подкрепа в сбъдването на мечтите; заедно раздърпват облаците, за да се откриват нови хоризонти; заедно планират следващите стъпки.

Когато става дума за семейство, нещата добиват твърде личен характер. Но тук и сега фокусът не е толкова върху семейството на Вики, а върху значението на семейната подкрепата въобще, за да се справяме с предизвикателствата на живота, с каквото и да се занимаваме.

Ето защо „явлението“ Виктория Гончева не е толкова трудно за обяснение. Когато семейството функционира като екип, когато има взаимна подкрепа, доверие и близост – в такова семейство всеки разполага със силни съюзници в трудни моменти.

Точно като такова семейство ми се иска да функционира МТБ-общността у нас. Защото нито красиво изписана лъскава табелка на вратата на дома, нито наличие на нещо като „семеен бюджет“ могат да заменят споделените подкрепа, страхове, радости, забавление, сътворяването и писането на общата история на МТБ-семейството у нас.

Алтернативата е да живеем като съквартиранти.

Продължаваме нататък.

други интервюта