Спускането като полет

Едва ли има човек сред DH карачите, който да не е чувал за петричкия клуб VIVO и трасето Kongur Air DH край Петрич. Трасе, умишлено изграждано с висока трудност, което не е оставило равнодушен никой „прелитал“ над него. Неслучайно използвам думата прелитал, защото аз поне не знам за друго трасе у нас, на което байкърите да прекарват във въздуха близо ¼ от времето за спускане.

Признавам си, че лично аз още не съм изпитал удоволствието да изпробвам петричките трасета, но това означава единствено, че ми предстои.:)

Днес ще „полетим“ над петричките трасета с двама знакови участници от МТБ сцената у нас – Димитър Мазнейков, респектиращ млад състезател в групата на 14-годишните от петричкия клуб VIVO и двигателят зад този клуб – Олег Милушев.

Да прочетем какво споделят с нас.

Димитър Мазнейков

Представи ни се и разкажи малко повече за себе си?

Казвам се Димитър Мазнейков и съм на 14 години, от град Петрич. Състезавам се за клуб VIVO.

Кога се запали по-сериозно по планинско колоездене и кое те привлече в него?

Запалих се през 2015 година, когато братовчед ми започна да се спуска. Привлече ме адреналина и атмосферата по време на състезания.

Миналата година постигна безусловен успех в DH сериите – 500 точки от 500 възможни, с което дублира републиканската си титла от 2017 г. Как се подготвяш за състезания, как и къде протичат тренировките ти, въобще разкажи ни повече за пътя към успеха ти.

Подготвям се с тренировки и много каране на домашните трасета в Петрич.

Как съчетаваш ученето със състезанията? Остава ли ти време за забавления и как обичаш да се забавляваш?

Не съм от най-учените, наблягам повече на спорта. Не ми остава много време за забавления, но се старая да съчетавам всичко.

Кои състезатели по планинско колоездене у нас и в чужбина са твоите фаворити и защо точно те?

В България няма карачи, които ме впечатляват. Канадецът Brandon Semenuk е моя фаворит, защото стила му на каране е перфектен. За мен няма по-добър в неговата дисциплина.

Вашите трасета около Петрич се славят като едни от най-трудните, кое ти е любимото трасе за каране и защо?

Любимото ми трасе е Kongur Air DH заради големите скокове и трудните участъци.

Какво би искал да кажеш на други деца, които се увличат по този спорт вероятно и заради твоите успехи?

Искам да кажа да се стремят към отлични резултати и да не се отказват от спорта както повечето байкъри в България.

Разкажи ни кое състезание ти беше най-трудно и на какво те научиха изпитанията?

Не съм срещал трудност в България, но състезанията ме научиха никога да не се отказвам, а да се боря за победа.

Каква е най-смелата ти мечта?

Искам да стана Европейски шампион в предстоящия сезон.

А сега накъде?

Тази година ще карам в iXS Downhill cup и се надявам да постигна добри резултати.

Олег Милушев

Представи се и ни разкажи повече за себе си?

Здравейте, казвам се Олег Милушев, на 36 години, от гр. Петрич.

Още от малък се занимавам с екстремни спортове. На три години родителите ми ме качиха на ски. Когато бях 7-годишен (по времето на комунизма) нашите отидоха на екскурзия в СССР и ми донесоха подарък скейтборд. Аз нямах ни най-малка идея как се кара това чудо, защото в града ни никой още нямаше подобна джаджа, но лека-полека схванах и подкарах скейта. На около 12 години (93-та – 94-та година някъде) излезе една друга джаджа – ролерите, които ме плениха от пръв поглед. Започнах с парапети и стълбички, докато не счупих ръката си здраво и ми трябваха две години, за да се възстановя. Около 97-ма – 98-ма година  в България навлезе с голяма сила сноубордът, по който страшно се запалих и до днес си остана една от най-големите ми страсти, заедно със ските (говоря за ски и сноуборд каране в сноу паркове, изграждал съм сам рейлове, правил съм скокове в нашата планина Беласица и т.н.).

Известен си не само като състезател, а и като двигател на случващото се в петричкия колоездачен клуб VIVO. Как започна за теб всичко – като състезател, после създател на клуба, трейл билдър… През какви спортове и препятствия мина, какво успя да постигнеш от мечтите си, какво те мотивира през годините – направи една ретроспекция на случващото се дотук?

Да, клуб VIVO бе създаден по моя идея. Благодарение на ентусиазма и и неспирните ми усилия, той не остана просто една хубава идея, а факт.

Всичко започна като на шега: видях едни момчета в града да карат байкове и да скачат по скоци. Бях впечатлен и реших, че може да съм полезен. Започнах да ги организирам, да им правя скоци, на които да скачат (опитът ми беше от полза, многото години правих скоци за ски и сноуборд зад гърба). Така ме заведоха в планината, за да направя първото си спускане с колело, но със съвсем обикновено колело, с v-брейк спирачки, общо взето с колело за 60-70 лв. Падах много пъти, но цялото изживяване ми допадна много и така ме завладя този толкова екстремен спорт. Още същата година започнахме с тези момчета (Кирил Цветков, Теодор Мавродиев, Шери Юзиров, Илиян Подолински, Петър Точев и Севди Бекташев) да правим и скоци в гората по едни пътечки и така лека-полека се зароди идеята да направим трасе за състезание.

Ще споделиш ли рецептата за успех на състезателите от вашия клуб, все пак сте един от клубовете с най-богата колекция от медали?

Рецепта определена няма. Още с първото състезание, на което отидохме (в Габрово), ние, ама пълни новаци аматьори, се класирахме на трето място при юношите. И така, на следващото състезание, вече взехме медал и до края на сезона, не помня точно, но медалите ни бяха вече с двуцифрено число, първи при юношите в категория Хард Тейл. Но определено имам голям принос в развитието на нашите спортисти, които  тогава бяха още деца, защото имах пикап, с който почти всеки ден се качвахме в планината, за да караме.

Колко състезатели имате в момента в клуба, как привличате нови попълнения?

В момента не разполагаме с много състезатели, общият им брой е 7, за разлика от силните ни периоди, когато доминирахме в почти всички категории в България: в категория Юноши с Теодор Мавродиев, в категория Ветерани с Милан Димов, в категория Деца с Румен Белезирев и Йордан Анчев и в категория Хард Тейл с Александър Иванов. Две години поред бяхме номер едно и на година завоювахме по над 50-60 медала, от които над 70% златни!

В нашите среди като се каже Петрич асоциираме с трудни трасета. Достатъчно е да споменем дори само трасето Конгур Air DH, популярно и като „Летище Конгур“ – безусловно едно от най-трудните трасета у нас. Колко трасета успяхте вече да изградите около Петрич, очевидно това не е самоцелно, какво планирате оттук нататък?

Вече имаме направени три Даунхил трасета, като едно от тях е за детските серии. За 2017-та и 2018-та година организирахме всички възможни състезания в Българските колоездачни серии, а именно:

– Детски DH;

– DH клас UCI 3 и 2;

– Ендуро;

– Kongur Air Fest (фестивал за екстремни спортове, музика и летене).

Разкажи ни повече за работата ви с деца и младежи, дотук се справяте много добре с подготовката им като състезатели.

Работата ни с младежите и подготовката им е оставена в техни ръце, тренира кой когато може и по колкото желае, ние единствено ги мотивираме и подкрепяме във всяко тяхно начинение, когато те имат нужда, било с финансова подкрепа, било с участия в България или чужбина.

Какви условия им предоставяте и как протичат тренировките им?

Условията са налице, те решават кога, с кого, колко и къде да тренират. Може би тайната на успеха се крие в свободата, която им предоставяме.

Отдавна си на МТБ сцената, затова и теб ще попитам – каква е преценката ти за състоянието на планинското колоездене в момента у нас? Кои са според теб силните звена, кои слабите? Как виждаш развитието на този спорт да речем след 10 години?

Планинското колоездене в България според мен се развива само в две дестинации. Това са Пампорово и Петрич. Впечатление ми прави, че и на други места в страната също правят опити, но явно все нещо им липсва/пречи.

Що се отнася до развитието на този спорт, той неимоверно ще се развива в Европа, друг е въпросът дали ще го развиваме и у нас… Аз съм категорично ЗА с двете ръце и ще продължа в насока развитие.

Ще споделиш ли с нас някои особено рискови ситуации със състезатели и с клуба?

Рискови ситуации в състезания винаги има, като се има предвид, че това е доста екстремен спорт. Друг е въпросът как ние реагираме и какви мерки се вземат.

Не сме имали кой знае какви рискови ситуации с наши състезатели, бих казал в рамките на нормалното. С оглед на това, че работим с 10-20 състезатели, има моменти на драми, има моменти на радост, а има и моменти на раздели, но така е в спорта и в живота…

А сега накъде?

Как накъде?! Само напред и нагоре! Винаги може повече и само едно искам да споделя с вас: нужни са единствено постоянство и упоритост! Може да се наложи години да минат, но в крайна сметка печелят само тези, които са останали до края и са били целенасочени и упорити!

С благодарност към двамата за споделеното.

Имаме късмет с природа като нашата. Разнообразен релеф, красиви планини, предлагащи страхотни условия за планинско колоездене. Беласица е една от най-благодатните планини за различни спортни изяви в България. Свидетели сме на опитите на момчетата от петричките клубове да създават условия за интересни и вълнуващи състезания тук. Забележителна е работата им по популяризирането на Беласица като вело дестинация и като привлекателно място за различни екстремни спортни изяви изобщо.

Когато на едно място се струпат условия, желание и сърцати хора резултатите стават видими.

На петричките байкъри пожелавам успехи и занапред, а на себе си пожелавам скоро да „прелетя“ над техните трасета.

А ние поемаме нататък. 

тази публикация е част от пъзела