Спускането като страст
Започвам този пост с уточнението, че не съм журналист, нито имам абмицията да ставам. Ще ви „срещна“ с трима участници в различни роли в приключението, наречено планинско колоездене, които от години допринасят за развитието на този спорт у нас. Ще се радвам, ако се чуят различни гледни точки към тази тема. Тема, нуждаеща се и от дискусии, и от намиране на решения.
За мен карането на колело по планинските склонове се превърна в страст. Сигурно някой неизкушен от колоезденето би ме пратил с лека ръка в анонимна група, където да започвам изповедта си с думите: „Казвам се Миро и съм пристрастен!“
Истината е, че точно планинското каране ме е срещнало и с тримата, които искам да ви представя днес. Няма как да е иначе – този спорт или хоби (зависи от гледната точка) има силно социално въздействие. Създава познанства, изгражда приятелства, формира сдружения, ражда идеи за нови проекти или събития.
Спускането като страст
Днес ще си поговоря с Милан, Сашо и Иво. Както сами ще видите, всеки със собствени аргументи за страстта си към планинското спускане с велосипеди.
Милан
Представи се с няколко думи?
Казвам се Милан Димов и съм състезател по планинско колоездене в дисциплините спускане и ендуро. Национален и балкански шампион.
Защо колоездене, защо точно планинско колоездене?
Този спорт е много разтоварващ и разнообразен. Практикува се почти целогодишно и дава много свобода. Обичам планината и гледам да съм колкото може повече време сред природата.
От колко време си зарибен и как започна всичко?
Дълга история, но накратко – от 10 години практикувам, а от 5 се състезавам.
Какви емоции ти носи планинското колоездене?
Предимно положителни.
Как виждаш през твоя опит този спорт в България днес и как след 10 години?
През последните години се развива в положителна посока. Надявам се да продължи така и занапред.
Какво би искал да кажеш на младите в спорта?
Да си поставят цели, които да следват и да се борят за постигането им с постоянство, независимо от трудностите.
А сега накъде?
Все напред с целата газ!
Сашо
Представи се с няколко думи?
Казвам се Александър Илиев.
Защо точно трасета в планината, защо не колодруми?
Планината и колодрумите нямат нищо общо – в колодрума си затворен като хамстер, а планината ти дава цялата свобода на света. Освен това едно пистово или шосейно трасе си има строги специфики, които трябва да се спазват при изграждането, докато трасето за маунтин байк е като картина или скулптура, тоест създаваш нещо изцяло спрямо твоите виждания.
От колко време си зарибен и как започна всичко?
Всичко започна преди 18 години на Витоша. В мига, в който видях една група момчета да карат по пътеките около Драгалевския лифт разбрах, че това ще бъде другата ми страст. Винаги съм обичал и продължавам да обичам ски спорта и преди да открия маунтин байка, за мен смисъл имаше само зимата. За щастие това се промени и сега 365 дни в годината има приключения.
Кое те мотивира толкова години да се занимаваш с планински трасета?
Мотивирала ме е липсата на условия за каране. Ако не си създадеш такива, няма кой да го направи. Освен това винаги съм имал свое виждане за това какво трябва да представлява едно трасе. За щастие, имах възможността да пътувам по света и да видя истински байк паркове и трасета от световната купа във време, в което тук карахме по горски пътечки. Исках това да се промени и мисля, че го постигнах донякъде. Направихме байк парка в Боровец, след това направихме трасета в Пампорово, след това в Чепеларе и т.н.
Как виждаш през твоя опит този спорт в България днес и как след 10 години?
От 2010 г., когато направихме байк парка в Боровец, имаше един рязък подем и нещата изглеждаха много розови. Имаше потенциал курортите в България към днешна дата да са на топ ниво и да бъдат много сериозна конкуренция на големите байк паркове в Западна Европа. Това обаче не се случи по ред причини. Управлението на курортите ни има дребно мислене и не иска да инвестира, всеки втори започна да „разбира“ от правене на паркове и трасета и т.н. и накрая се получи идеалната картинка за България – нищо неразбиращи, но със самочувствие на можещи и знаещи отиват при мениджмънта на курортите и им пълнят главите с глупости – как могат да развият планинското колоездене и др. с минимални инвестиции. За мениджмънта на курортите, който също нищо не разбира, това е добре дошло – някой ще им развие курорта, а те ще инвестират трохи. И виждаме резултатите, парковете и курортите ни изостават с години от цяла Западна Европа. Тоест този спорт в България се развива с 10 години забавяне. Ако тази тенденция се запази и в следващите 10 години ще е много жалко. За щастие има няколко човека, които не сме се отказали и се надявам скоро да можем да реализираме проект, изцяло според нашите виждания.
Какво би искал да кажеш на младите в спорта?
Карайте повече. Времето, прекарано в планината е щастие, а ако сте щастливи това неминуемо ще се пренесе в ежедневието ви. Колкото повече щастливи хора има, толкова по-добре ще живеем.
А сега накъде?
Напред и нагоре.
Иво
Представи се с няколко думи?
Ха, с няколко думи ще ми е трудно. Но виж, с една бих могъл – ентусиаст.
Имам навика да се захващам с нетривиални неща и да ги имплементирам по нетипичен начин. С охота отделям от времето си за двуколесни. Обичам да си цапам ръцете с машинарии, обичам творчески настроени хора, обичам да съм баща и съпруг. И между другото се казвам Иво.
Защо велосипеди, защо точно планински велосипеди?
Историята с велосипедите при мен започва драматично, но пък е с щастлив край. Като дете, заедно с другите хлапета от блока се събирахме на големи тумби с Балканчета, Школници и Украини и фучахме натам-насам из квартала. Бях на 12, тoчно в деня на детето 1998, когато се прибрах от училище, майка ми ме посреща с новината, че някой е разбил мазето и е откраднал дръгливото ми колело. Представяш ли си… За какво му е било?! Тогава ядосан и обиден се заканих, че сам ще си сглобя байк, който никога няма да оставям без надзор и винаги ще „спи“ на сигурно в стаята ми, за да не му се случи същото. Ей в този момент „болестта“ се пропи във вените.
За мен изборът МТБ беше много естествен, даваше ми свободата да не се съобразявам с терена и условията. Трябваше ми само посока. В Казанлък, родния ми град, има много условия за планинско каране. С новото колело постепенно открих множество хора настроени на същата вълна. През всеки един свободен ден бяхме на колелата от сутрин до вечер. Бузлуджа ни беше редовна дестинация – газ нагоре по асфалта до „Чинията“ после газ надолу през гората до Казанлък. Нямаше как да не си запален именно по МТБ-то при наличието на сериозна рота „братя по оръжие“ и толкова удобни места за каране.
От колко време си зарибен и как започна всичко?
Покрай цялата работа с карането, паралелно стоеше нуждата от адекватна поддръжка на колелата. Афинитетът ми към техническата част ме държеше перманентно омазан до ушите със смазки. Често вкъщи имаше купчини части и полуживи колела на приятели, които трябваше да бъдат възродени. Това се случваше като хоби от 1999 г. През 2015, когато точно приключвах сериозен период от образованието си, си казах, че ако сега байковете продължат да бъдат просто хоби, което се вмества в малкото свободно време, един ден най-вероятно ще съжалявам. Още помня недоумяващите лица на професорите, когато ме попитаха: „- Колега, пост-докторската научна работа ще я продължите в Германия или ще се ориентирате към САЩ? – Не, приключвам с науката, за да сбъдна една от детските си мечти – да имам магазин и сервиз за велосипеди в България.“ Никой от тях не оцени искреността ми.
Стартирах проекта през 2016 като онлайн магазин (veloboost.bg), фокусиран най-вече върху вилки, шокове и рамки. Слабо застъпена ниша с голямо търсене, което позволи VeloBoost да се развие бързо. Година по-късно за най-верните наши клиенти започнахме да предлагаме сервиз за техните вилки и шокове. Всичко се случваше единствено дистанционно през куриерски фирми. Големият интерес към VeloBoost породи нуждата от повишаване на капацитета и създаване на физически обект. Вече освен колегите, грижещи се за логистиката, имах нужда от партньор на моето ниво, с който да си поделим сериозните задачи, изискващи висока компетенция. Изборът беше лесен – Марио Радославов, доверен приятел и колега, професионалист, който е добре познат сред байк-механиците. Бързо организирахме новата голяма крачка, нямаше какво повече да чакаме.
Познаваме се от години. Знам, че не ти ли носи удовлетворение – няма да се занимаваш с това. Разкажи ни кое те кефи в тази работа.
Пътеките за получаване на удовлетворение тук са много. Като започнеш от благото усещане да си „играеш“ с качествени байкове и компоненти, през предизвикателствата да преборваш мистериозни повреди по велосипедите на хората, които се обръщат към теб. Особено в окачването, което е нашият специалитет. Безценно е усещането да видиш усмивката на супердоволен клиент. Често се случва, но не ми омръзва.
С друг мой колега, небезизвестният в средите Лукан Червенков създадохме две марки, които хората вече разпознават и одобряват. Origin е проектът ни за специфични байк компоненти, a Shushon – висок клас чорапи от мерино вълна, специализирани за МТБ, за ски, за планина и т.н. Проектираме и произвеждаме и двете марки изцяло в България. Чувството да създадеш краен продукт, започвайки от самата нула, е просто страхотно. Особено, когато си достигнал качество от световно ниво. Нашите педали Origin Raww бяха отлично оценени в елитно немско списание, а спонсорираният ни атлет Слави Несторов покори Еверест с Shushon-и. Милан Димов, Вики Гончева, Росен Ковачев, Васко Денчев, които са „абонирани“ за почетните места в родните DH-класирания, също карат с Shushon.
Как виждаш през твоя опит този спорт в България днес и как след 10 години?
МТБ спортът в страната очевидно се разраства с всяка година, макар и с бавни темпове. Според мен, за да се развие една работеща среда за достойното съществуване на този спорт в България, е нужно достигането на критична маса от хора, които изобщо използват велосипеди. Нужна е масовост, нужна е цялостна вело-култура вплетена в живота на хората, както е в западните държави. Тогава би се осигурила осезаемо по-добра среда и за българската МТБ активност. Надявам се след тези 10 години, да има видим напредък в тази посока. Ще поживеем и ще видим.
Какво би искал да кажеш на младите в спорта?
Сигурно ще прозвуча банално, но просто ще ги посъветвам най-вече да се подкрепят взаимно и да се забавляват искрено! Едни карат много, други малко, едни са със скъпи колела, други със съвсем скромни и т.н. Но фактът, че всички сме „болни“ от една и съща „болест“ е достатъчен да се държим братски и да сме щастливи от това което правим и ни се случва. Подобна позитивна атмосфера много ефективно привлича нови хора, които ако не завинаги, то поне за много дълго време оставaт верни на байка.
А сега накъде?
Силният фокусиран интерес на байкърите към нашите сериозни способности на тема окачване, заедно със страстта ни към най-сложните компоненти от байка – вилките и шоковете, естествено ни дава мотивация за интензивно развитие именно на тази сервизна дейност във VeloBoost. Търсят ни карачи от цялата страна, търсят ни колеги от други вело-сервизи, търсят ни дори мотористи. Една от целите е да вдигаме летвата на възможностите на нашия suspension сервиз непрестанно. Не пестим средства за консумативи, работим с най-добрите масла, смазки и добавки – именно r.s.p., които са избор на много шампиони и тунинг центрове по целия свят. Редовно разширяваме и без това нескромния ни арсенал от инструменти и машини. Разбира се, паралелно ще обърнем малко повече внимание и на магазина ни, в който ще продължим да предлагаме компоненти, които много често не могат да се намерят никъде другаде, освен във VeloBoost.
Благодаря на тримата за отделеното време и интересните неща, които споделиха с нас.
Планинското колоездене далеч не е новост в България. Просто напоследък стана доста популярно и, за щастие, местата за практикуване на планинско колоездене стават все повече. Тази популярност спомогна за създаването на страхотни места за забавление с колела. Малко от тези места са откриваеми на карти, в информационни центрове, или брошури. За жалост, повечето от тях са нерегламентирани, нямат ясен собственик или стопанин. Голяма част от тях за изградени от самите карачи – на гол ентусиазъм и доброволни начала върху терени с неясна собственост и статут.
Безспорно, в България напоследък се направиха много велоалеи, но нека не забравяме, че освен направата им е нужно стопанисване и поддръжка. Същото важи и за разновидните пътеки по планини и поля, байк паркове и гори. В родината ни рядко се чува за така наречените велоавтобуси, аз лично съм чувал за два такива. Такъв тип транспорт се предлага предимно от концесионерите на байк парковете, или от общините и частни фирми.
Хората, запознати с MTB сцената добре знаят, че има разлики в развитието му у нас и по-света. Разликите са осезаеми – в степента на подкрепа от общините и държавата, в осигуряването на места за практикуване, в ефективното стимулиране на придвижване с велосипеди и обществен транспорт, в изграждането на велоалеи. За подкрепата, която този спорт получава от нашата държавата мисля, че няма смисъл да говоря и казвам това с болка.
И макар картината у нас да не е особено оптимистична, все пак или може би въпреки това български имена се чуват дори в световни класации. Като българин се радвам и се изпълвам със самочувствие, когато през последните две години чувам имената на Изабела Янкова и Йордан Анчев, изкачили се на първата стълбичка в Световните серии по спускане и Specialized Rookies Cup.
Като самоковец пък съм горд с Виктория Гончева, която в последните няколко годините е шампион на България в дисциплината спускане.
Убеден съм, че все повече млади хора ще откриват своята страст в планинското колоездене. Нека им пожелаем по-малко спукани гуми и повече забава по трасетата!